Ужасът – пътуването с автобус №280

А пътят от Студентски град е все така един и същ. И все така е свързан с твърде неприятния път на автобусите. Така е без личен автомобил. Всеки ден до университета се стига с помощта на градския транспорт. И то не само за мен, ами и за стотици други студенти, живеещи в Студентски град. Но това е и най-големият чар на возенето в автобус. Само който се е возил, знае за какво става въпрос.

Всичко започва още далеч от спирката, а именно с досадната, дразнеща и монотонна аларма, която ни буди всеки ден и като с нож прерязва тишината и уюта на студентската стая. Мелодията на телефона се явява предвестник не на новия, ползотворен и успешен ден, а на поредния учебен такъв. И първата мисъл, която ти минава през главата е не да кажеш „добро утро” на съквартиранта, а да изпуфтиш или изпсуваш от самата мисъл за предстоящото. В университета е скучно, но спокойно. Проблемът е докато се добереш до него.

Сънен и навъсен отваряш очи и започваш да се подготвяш за тръгване. Миеш се, обличаш се – действия, които сякаш ги правиш вече по инстинкт. Кое след кое, кое преди кое – всичко е свършено и напускаш малката, разхвърляна, но уютна и топла стаичка на общежитието. А навън е студено и мрачно, сякаш в унисон с твоето настроение.
Отиваш на автобусната спирка, чакаш автобуса. А положението там е страшно. Да се чудиш как на толкова много хора им се ходи на лекции рано сутрин. А сега си представи и всички останали, които са препили предишната вечер и са пропуснали днешните лекции. Ами ако и те бяха на спирката? Мамма миа!

Така в далечината се показва и заветният автобус. Сега започва истинският екшън. Все едно сте на снимачната площадка на „Непобедимите” 3. Наближава автобусът. Всички фокусират табелката с номера трудно – може би заради ранния час, може би заради солидното количество алкохол, изпит предишната вечер, може би. Следва солидно количество псувни към шофьора, рейса, времето… Кой за каквото се сети , а причината – автобусът е номер 94 – не върши работа. Не минава през метростанцията.

Това е и основната причина да не събира много студенти – не минава през метрото. А пътуването с автобус до университета е самоубийство. Задръстванията в този час в София са огромни. Така пътуването може да отнеме тройно повече време. А студентите не са глупави. Всичко е сметнато, изчислено, премислено, преизчислено и обилно полято след това, за да се сбъдне. Така отминава автобусът, а тълпата на спирката си остава. Оставаш и ти. Не се качваш, а ставаш част от масата – готови да се бутат и блъскат с лакти, само и само да си намерят място в следващият автобус.

Идва и оранжевото чудовище с табелка „280”. Готов си. Трябва да си готов, защото в противен случай няма да се качиш. И както във всяка друга дейност, в качването в автобуса също си има техники. Технологията да се качиш. Схемата е проста. Автобусът има четири врати, разположени на 3 метра една от друга. Спирката е дълга 26 метра като автобусът спира в предната част. Тук вече си личи кой е посещавал часовете по математика.

Ти си от тях. Знаеш си материала и се набутваш а автобуса. Успяваш да се качиш. Успяват и други. Самата мисъл да си намериш свободно място е абсурдна. Стоиш прав – наказан. След секунди усещаш дишане във врата. И от ляво, и от дясно. Оглеждаш се, но само толкова. Вече не можеш да мръднеш. Автобусът се е натъпкал като сардини в консерва. Ти си добре – познанията по математика са ти помогнали, но на никой не му се мръзне още 10-тина минута до другия автобус. Всеки иска да се качи, колкото и абсурдно да звучи вече това. Късметлия си. От следващата спирка трябва да си професор по математика, за да се качиш.

Има легенда, че автобусът е номер „280”, защото толкова човека могат да се качат.
Ти вече си се убедил, че това не е така – много повече могат да се качат.

И така, скрибуц-скрибуц, автобусът напуска Студентски град. Стъклата са се запотили, студентите са се изпотили, въздухът се е спарил. С надежда чакаш да дойде поредната спирка в твоят мъчителен път, за да се отворят вратите и да влезе малко свеж въздух.

Но всяко зло за добро. Отварят се вратите, но никой не се качва. А все повече хора искат да се качат. Пътниците вече не са студенти, а пенсионери – по-лошо. Спор с пенсионер е като спор със стената – обречен, още преди да е започнал. И винаги се намира някоя злобна бабичка, която да се извика „момче, мини навътре, автобусът е празен”. Вбесяваш се. Нервира те не обстановката вътре, на която вече си свикнал, а обстановката отвън. Автобусът бил празен? Тогава ти явно се задушаваш не от липсата на въздух, а имаш клаустрофобия. А може би и параноя. Сам си в автобуса, но нарочно стоиш до вратата и пречиш на останалите да се качат. Всички те гонят и преследват. Наистина, странна работа са пенсионерите. Стари хора, какво да ги правиш. Вариантите са два – или ще отвърнеш на злобните нападки и ще си навлечеш бой с бастун, или ще се долепиш плътно до другарчето пред теб, позволявайки на старчока да се лепне зад твоя гръб. Изборът е твой.

В такава обстановка минутите ти се струват часове. Струва ти се, че светофарите никога не светят зелено.
Чакаш,чакаш… Надяваш се все някой да слезе. УНСС, Техническия…никой. Хората, които учат там, не се возят на автобуси. Всички са за метростанцията. Всички отиват към центъра…

Е, има и добра страна в това, че е претъпкано. Колкото и да не ти се вярва, има. В сутрешните автобуси е невъзможно да се качи контрольор. Абсурдно е. Няма място и за него, камо ли да проверява всички пътници. Но дори и да се качи, ти не можеш да си достигнеш до картата за пътуване. Разстоянието до задния ти джоб е огромно. И ако се опиташ да направиш маневра, за да я достигнеш, то ще удариш трима човека, минимум. Не става. Поне пътуваш без карта. И това е нещо.
И най сетне достигаш до твоята спирка. Всъщност, тя не е много твоя, защото целият автобус се изсипва там. Общата спирка – метрото. Щастлив си. Научил си се да цениш малките неща в живота. Радваш не, че никой не те настъпва, не те бута и ръга в гърба.

Слизаш от автобуса и се сещаш отново за онази отвратителна мелодия на телефона си, която даде началото на ужаса, наречен пътуване в автобус номер „280”. Но веднага след това се сещаш, че вечерта ще трябва и да се прибереш. Замисляш се, че утре отново ще трябва да ползваш градския транспорт и тоново да се прибираш с него. Става ти гадно, намръщваш се и слизаш в подлеза на метростанцията. После защо софиянци били начумерени.

Все повече се замисляш дали на другия ден ще отидеш на лекции. Не си решил още. Всичко става спонтанно, след като чуеш същата противна мелодийка от същия скъп смартфон на другия ден.

Димитър Василев
Снимка: Авторът

За автора:

е написал 205 статии в този сайт.

11 коментара за “Ужасът – пътуването с автобус №280”

  • george написа на 14 декември, 2011, 22:14

    Доста вярно. Картинката е плачевна просто :)

  • mastika написа на 15 декември, 2011, 21:12

    хаххаххахахахха мноооого добро, евала

  • Бай Паскал написа на 15 декември, 2011, 21:15

    Неееееееее, много яко:))))))))) Супер яко!

  • Лорита написа на 16 декември, 2011, 10:35

    Вместо да си харчат парите за скъпия смартфон и за напиванията предната вечер, да се изнесат на квартира извън Студентски град и няма вече да пътуват вече с 280 :) То не може и така, и така, и накрая само да се оплакваш!

  • farfolina написа на 17 декември, 2011, 21:10

    Нали Студентски град е за студентите, къде да се изнасят на квартира 😀

  • Ashes написа на 17 декември, 2011, 22:22

    Оо, това с контрольорите не е вярно. Правили са проверки в 9 сутринта докато автобусът се пука по шевовете.

  • Александър написа на 20 февруари, 2012, 13:40

    Да, а стотиците автомобили паркирани на улиците, по полянките и тротоарите, по-добра алтернатива ли са?!?!?!

  • Green Man написа на 14 март, 2012, 10:29

    За Димитър Василев – Автора
    Митко, правиш ми впечатление със свойте статии. Виждам че си запознат със доста неще. Пиши ми един мейл за да можем по някакъв начин да се свържем. Мисля че ще ти е полезно да обменим мнения и информация, и най-важното идеи. Поздрави :)

  • Олигофрения до шия написа на 28 март, 2012, 12:40

    Откровено дебилен материал. За всеки трезвомислещ, единственото „послание“, което носи този безсмислен пасквил е тоталния упадък на студентите. Естествено бих подминал тази бълвоч без коментар ако не смятах, че СТУДЕНТЪТ НЕ Е ПРАСЕ като това описано в статията.

    Какви изводи можем да направим от „статията“

    1. студентите са марди, за които лекциите са някаква досада и скука
    2. основното студентско занимание е алкохолизма
    3. студентите са безкрайно себични и егоистични говеда

    Тъй като студентите, които аз познавам далеч НЕ СА ПОДОБНИ ОЛИГОФРЕНИ, към всички описани в статията и основно автора искам да отправя една препоръка:

    Ами като ти е скучно на лекции и университетът ти пречи на махмурлука – напусни бе, душа! Напусни! Един псевдо вишист по-малко. Хем ти ще можеш да пиеш като свиня всеки ден без да ти се налага да ходиш в скучния университет хем ние няма да плащаме от данъците си за махмурлука ти.

  • Жоро написа на 14 януари, 2015, 19:01

    Преди време чух няколко пъти мои познати да наричат автобус 280 „селския реис“ и недоумявах защо. От няколко месеца ми се налага да го ползвам 4 пъти дневно и винаги има някой който говори високо по телефона докато пътувам. Не много високо а само колкото всички пътници да се запознаят с неговите проблеми, личност и битие. И винаги има някой който ….. Как да го кажа? Ухае наблизо.

  • Lesa написа на 27 юни, 2016, 21:42

    It’s a pleasure to find such raitnoality in an answer. Welcome to the debate.

Остави коментар

Можете да вземете своя граватар от тук!

© 2017 StudentCity.bg. Всички права запазени!
developed by dilana.in